Едно пътуване до 
Света Гора

      Чудих се как да започна този разказ или пътепис (сам аз не знам накрая какво ще излезе), но най-накрая се спрях на най-простата схема. Просто ще опиша всичко, което си спомням за това място дни след като съм се върнал от там.

      И така, всичко започна с първоначалната подготовка, която не е кой знае колко трудна, но за жалост информацията в нета е много разпиляна и на различните места пише различни неща. Ето как се развиха нещата при мен и моя приятел, с който решихме да посетим Mount Athos или The Holy Mountain или простичко казано Света Гора и разбира се Българската обител там – Зографският манастир.

       В събота вечерта на 5 юли 2008 вече бяхме решили, че отиваме в Атон и смело гледахме в интернет как, къде и какво ще посетим, правихме планове, оглеждахме манастирите (до колкото има информация  и снимки в глобалната мрежа) и събирахме телефони  и подробности за това, как и къде да си извадим разрешителни за посещението. Попадахме на различни сайтове и различни телефони, но в края на краищата ето това е телефона на който трябва да изпращате  факс:  + 30 2310 222424   . Факсът трябва да съдържа следната информация: копие на лице и гръб на личната карта, вашата професия, кои манастири искате да посетите, дата на пребиваването и накрая от кой офис искате да получите разрешителното си. За последното вариантите са Ouranopoli или Lerissos. Разбира се предпочитаното място за получаване е Ouranopoli. Разрешението се дава само за 4 дни. Ако има натрупване в някой ден, от бюрото в Солун може да препоръчат други дни за посещение. На другия ден след като пратите факса трябва да позвъните на телефон: + 30 2310 252575 или + 30 2310 252578 и да попитате дали е получен факса.

      И така, на 6 юли 2008г. сутринта ние пратихме въпросните факсове и зачакахме с трепет понеделник. На 7 юли в 9,30 сутринта събудих по телефона моят приятел и след 5 мин той ми се обади да ми каже, че факса ни е получен и че имаме разрешение да посетим Света Гора. Забравих да ви кажа, че бяхме заявили дати 9-12 юли. Разбира се нямаше проблем, поне с нас, но не мога да гарантирам, че винаги може да се процедира толкова бързо и да не ви пренасоюат за друг ден. След като получихме потвържденията започнахме да кроим планове къде, какво и как ще посетим и видим. Все още не знаехме какво ни предстои. Оказа се, че това което четохме в интернет изобщо не дава представа за деиствителността.

      Първото, което трябва да знаете – очакват ви големи преходи, по стръмни кози пътечки, каменисти баирчета, дерета, храсталаци. Вземете си удобни обувки!!! Преценете добре с колко багаж ще тръгнете, за да не ви тежи по време на преходите. Второто важно нещо е, че в Атон не може да ходите с блузи без ръкави, къси панталони (било бермуди или 7/8). Панталоните трябва да са дълги. Ако сте със сандали задължително трябва да сте с чорапи. С тези два съвета приключвам. Другото ще разберете по-натам.

      Тръгваме за Света Гора на 8 юли (вторник) в 23.00 часа. От OMV-Младост до Ouranopoli са точно 380 км. Пристигнахме към 4,30 някъде на 15 км преди Ouranopoli, където паркирахме и преспахме в колата. Спазвахме всички ограничения по пътя, защото искахме да засечем времето за пристигане при нормално каране. Спокойно може да тргъгнете към 2 часа през ноща. След като поспахме в колата се отправихме към градчето за да си вземем разрешителните. Намерихме бюрото. Намира се в началото на градчето от дясната страна на пътя, има улица която води към морето. Отпред има хора още от рано сутринта, така че няма как да се объркате. Разрешителното струва 25 €. Непосредствено пред бюрото за издаване на документа има охраняем платен паркинг, който ние си спестихме, защото намерихме свободно място на улицата пред бюрото. Късметлии. Получаването на разрешителните става за не повече от 5-10 мин, разбирасе зависи от опашката, но тя върви бързо. След като си вземете документа, който е на гръцки (само да вметна,че в бюрото всички надписи са на гръцки и няма една табела или пояснение на английски) лесно ще се ориентирате за пристанището. Достатъчно е да последвате хората пред вас. Има три превоза за Атон. В 8,45 – taxyploo, 9,45 – ферибот и 10,40 отново taxyploo.  Ферибота е най-евтин разбирасе.

Какви са цените на билетите не мога да ви кажа, защото така и не можахме да схванем принципа на таксуване. За първото качване от Ouranopoli  до пристанището на Зографския манастир платихме по 6€. Пътуването е около час. Ако имате късмет може да има джип с който да се качите до нашия манастир, ако ли не се пригответе за около час катерене. Не знам точно колко е, защото ние бяхме късметлии. На слизане обаче вървяхме от Зограф до пристанището към 45 минути.  Ето от тук започва и интересната част на разказа ми.


Това е пристанището на Зографския манастир


По пътя нагоре или надолу

      След като имахме късмет да се качим до нашият манастир с джип, започнахме да мислим, че късмета ни е изоставил. Първо седяхме около 1 час в очакване да ни приемат и настанят. Идеята ни беше да останем за всичките 4 дни в нашия манастир и от него да ходим до другите манастири, които искахме да видим, след което да се прибираме в Зограф. Оказа се обаче, че е разрешено преспиването в манастира ни само за 1 нощ. Бяхме много разочаровани, когато ни го казаха монасите, защото нямахме идея къде и как ще спим. Казаха ни: ако не ви приемат в един манастир отивате в друг и така докато намерите къде да спите. Прозвуча ни супер тъпо и бяхме много разочаровани от отношението на монасите. Стори ни се, че не бяхме желани там. Обидата и гнева напираха в нас. Както и да е – настаниха ни в една стая на втори етаж с 4 легла. На етажа има санитарен възел с много прилична тоалетна, кабинка с душ и контакт, който ни беше много нужен. За жалост в стаите няма контакти. След като се настанихме бяхме поканени на трапеза или обяд. Порядките са описани и на други места в нета за това ще съм кратък: изчаква се да се съберат монасите, после да дойде игумена, след което следва молитвата и първа камбана, кочто дава разрешение да се седне и да започне храненето. През цялото време на Трапезата има един монах, който чете притчи, за да се храни не само тялото, но и душата. Следва втора камбана, която разрешава пиенето на вода, а накрая трета камбана с която се слага край на трапезата. Този ритуал се спазва във всички манастири. Само детайлите са различни. Менюто в нашият манастир беше най-богато от манастирите които посетихме. То включваше основно ястие – ориз, грах, доматки; варени картофи; краставици и домати;  маслини; вода и лимонада; компот и разбира се хляб, който беше мекичък, за разлика от другите манастири. След като похапнахме, решихме да се отправим към Ватопедския манастир, който бяхме включили в нашия план. Излязохме пред манастира, а там има табели, които показват посоките към другите манастири. Видяхме табелата за Ватопед и тръгнахме. Не бяхме минали и  500 м и стигнахме до разклон на който нямаше никакви указателни табели. Едната посока водеше към един баир, а другата се спускаше надолу. Почудихме се коя от двете да хванем и накрая решихме – прибираме се в Зограф. Щяхме да го разгледаме днес него, да разпитаме по коя пътека да тръгнем и на другия ден да отидем до Ватопед. И така с бодра крачка се заспускахме надолу. И точно тогава пред портите на манастира видяхме студенти от духовната семинария. Седяха на сянка и си говориха. Прибливихме към тях и ги попитахме за пътя. Едно от момчетата започна да ни обяснява. Разпитвахме за посоки, за траспорт, за това в кой манастир си заслужава да се иде на всяка цена, за колко време се стига от тук до Ватопед или до Хилендар и ..... неусетно забелязах как останахме само ние тримата. Другите някак неусетно се бяха дистанцирали от нас. Бяха се преместили на слънце и си говориха. Сякаш ги бяхме прогонили. Странно. Нямаха желание дори да помогнат, да те опътят. Същото бяхме усетили и в нашите монаси. Както и да е. Вече бяхме решили – на другия ден си хващахме пътя и където ни видят очите. А сега отивахме да подремнем. Все пак цяла нощ бяхме пътували. Сега това беше най-разумно. Жегата беше голяма и ние се отправихме към килията си. След около 2 часа и половина сън станахме и се отправихме към параклиса Свети Георги, едно местенце от другата страна на пътя с чудесна гледка към манастира ни. Разбира се в манастира ни, както и във всички останали е забранено да се снима. Казват, че може да попиташ и да ти разрешат да снимаш, но ние така и не питахме в никой от манастирите. Снимахме отвън. 


Зографският манастир (поглед от параклиса св.Георги)

А вътре......вътре трябва да се види на живо. И така след като се поснимахме в околностите на манастира се прибрахме. За жалост изпуснахме вечерната служба. Църквата вече бе затворена. Само някои монаси бяха пред входа и и си говориха. Ненадейно към нас се приближи един от монасите и ни каза, че можело и да останем за по-дълго, но трябвало да помагаме в работата до обяд, а след обяд да ходим където искаме. Това за нас бе неприемливо. И не защото толкова ни мързи да работим, а защото за 4 дни през които сме в Атон да загубим 3 предиобеда е много време. Освен това манастирските порти се затварят при залез слънце. Това определено скъсява времето ти. И докато мислихме какво да правим отново се приближи към нас монах и ни помоли да помогнем в кухнята за някъкви картофи и фасул. Приехме с усмивка и се отправихме към магерницата. Дадоха ни по един нож и по едно трикрако столче и след няколко минути една касетка натъпкана със зелен фасул. Оказа се, че трябва да го почистим и нарежем на части. И докато се занимавахме с това доведоха двама чужденци, единия от които бе снимал в двора на манастира ни и му бяха взели фотоапарата. Явно за да му го върнат ги бяха пратили в кухнята да чистят картофи. Докато те се смееха на ситуацията в която са попаднали, ние приключихме с чистенето на фасула. Беше минал може би около час. Станахме и се изнесохме. Постояхме пред манастира и след около 30 мин се отправихме към стаята си. Вече бе към 20,30 часа. Точно в 21 спряха тока. Седяхме в стаята си и си говорихме, колко странно се държаха и монасите и послушниците и студентите. Казахме си, че всяко зло е за добро и , че може би е по-добре, че не може да останем тук за по-дълго. Още не знаехме каква услуга ни направиха. През ноща ни изядоха комари. Сутринта когато си тръгвахме забелязах, че единствено нашата стая няма мрежа на прозореца. Иначе, сутринта станахме към 5,00 часа, защото от 4 до 8 сутринта е службата. Искахме да видим отвътре църквата ни в която има и три чудотворни икони. Излюпихме се и слязохме долу. В църквата цареше спокойствие. Миризмата на тамян, песнопенията, светлината на свещите, монасите които се редуваха в четенето на молитви.... всичко това бе толкова успокояващо. Самата църква бе невероятно красива. Изписана, просторна, с голямо предверие. Наистина се докосваш до Бога. За не много религиозни хора като нас 4 часа служба ти идват прекалено, затова ние поседяхме около час и се качихме в стаята. Направихме си кафе, ползвайки контакта в тоалетната и започнахме да стягаме багажа. След известно време на вратата се почука и ни помолиха да пометем етажа и да оберем паяжините, тъй като в петък чакали гости от БГ за празника Петровден, който тук се празнува 13 дни след като е отбелязан в България. Хванахме метлите и четките и за около 30 мин бяхме приключили. Междувременно ни казаха, че ще се радват да се върнем тук за Петровдени да празнуваме с тях. След кратка почивка дооправихме багажа, който не бе малко, взехме по един душ и зачакахме пред манастира за джип, който да ни свали до пристанището. Времето напредваше, но джип нямаше. И така в един момент се оказа, че има около 1 час и малко до пристигането на ферибота, който ако го изпуснем ни се проваляха плановете. Дигнахме си багажчето и закрачихме надолу. Пътя криволичеше, гледките се сменяха, редуваха се сенки и огряни места, маслинови дръвчета и неусетно стигнахме до кея. След не повече от 10 мин се появи ферибота. Вече бяхме решили, че отиваме в манастира с най-смелата архитектура в цялата Света Гора
 
- Симон Петра. За целта трябваше да слезем на последната спирка на този ферибот – пристанището Дафни. От там с друго корабче щяхме да се придвижим надолу.